Самостоятелната игра на детето – мит или реалност
Дететo може да играе самo, това е неговата природа, начинът му да съществува, да се изразява и развива. Самостоятелната игра започва още през първите месеци с разглеждането на пръстчетата на ръцете, с гукането. Често обаче родителите се чувстват длъжни постоянно да го ангажират с организирани игри, което може да доведе до чувство за неспособност да играе и бъде само.
Дали, как, колко ще успява детето да играе самостоятелно зависи и от възрастта му. Дете на около година задържа внимание в една дейност само около минута. Но ако родителите работят и го развиват в самостоятелност, може да смени повече дейности и да успее да играе само доста дълго време.
Важна роля има и характера на детето – в него се съдържат както вродени, така и придобити и заучени черти. Ние вярваме, че социалният елемент е много силен, което в случая означава, че детето може да се научи да играе
самостоятелно, стига родителят да го окуражи в този процес. Родителските стилове са различни и възпитават определени ценности, а от там и умения. Затова и играта на децата изглежда по различен начин взависимост от подхода на възрастните.
Много майки казват “Играе си кротко, но просто ми е жал да го оставям само”. Пътят към самостоятелната игра минава през обучение в самата самостоятелност – умението да се изчаква, да се отлага удоволствието, да се поема отговорност за себе си спрямо допустимите за възрастта норми. Например през първата година детето не бива да бъде оставяно нарочно да плаче продължително, особено при нужда от храна и сън и докосване. Около първата година в ситуации, в които вече е ясно за родителя, че недоволството на детето е свързано с желание, а не с базова нужда, може да започне процес по отлагане на желаното. След като детето проходи, започва активният период, в който се запознава с правилата в семейството, с които е свързана и играта му.
Докато родителят върши нещо, детето обикновено се втурва към някаква дейност, която може да не е игра с играчки. Докато майката е в кухнята децата обожават да изследват и играят с кутии за храна, черпаци и т.н. Така могат да прекарват време заедно, докато всъщност всеки е зает със собствената си дейност. Ключът към така бленуваната от много родители самостоятелна игра е разбирането, че играта не е задължително с играчки, а всякаква подхваната от детето активност, взиране в пространството, замечтаност.
По отношение на организацията на пространството има много препоръки от различни популярни методики. Всички те са прекрасни сами по себе си. Но ако родителят не смята, че е безопасно детето да стои само в стаята си или пък се чувства длъжен да го занимава с нещо, детето вероятно няма да започне да играе самостоятелно просто защото няма тази възможност.
Добре е да се следват естествените интереси на детето, защото те са еволюционно обусловени и водят до правилно развиване на мозъка и тялото, и именно тях родителите да опитват да играят и следват, да влязат в този негов свят вместо (почти) постоянно да наставляват и обучават от разстояние или пък да режисират занятия. Разбира се всичко
това е възможно въз основа на ясните граници и правила на семейството.
А по отношение на безопасността – винаги съветвам родителите да не прекаляват с обезопасяването на средата. То създават ограничения в развитието като лишава от сетивни и двигателни стимули – фундаментално важни за мозъка и е форма на външен контрол върху децата, но не възпитават вътрешно усещане за самоконтрол и лична отговорност, което е една добра дългосрочна цел.
Гергана Маркова, дп, Марина Титева
